След като се убедих, че си падам предимно по анатемосана от тоталитарните режими литература, се осмелих да посегна към театъра на Арабал. Преди години останах силно очарована от театъра на абсурда. Силно харесвам Жари (Ubu Roi), Йонеско (Les Rhinoseros) и Бекет (En attendat Godot). Няма да се впускам в обяснения колко любим е брилянтният Едуард Олби. Преди да стигна до гореизброените съм открила Сартр (малко пиеси са ме впечатлили толкова колкото Huis Clos) и Камю, когото харесвам много повече отколкото Сартр. След всичкото изчетено реших, че трябва да надникна в света Фернандо Арабал. Смело заявявам че това, което ми се случи беше любов от първо четене.
Снощи затваряйки "Великият церемониал" реших, че на сутринта ще пиша само за трите пиеси, които истински ме докоснаха. Арабал ме спечели с езика си - толкова жизненост, любов и откровеност до момента бях срещала само в текстовете на Виан.
В "Гробището на автомобилите" централна фигура е Еману - месията - музикант, който свири на бедните в гетото с риск да бъде хванат от полицията. Останалите музиканти от неговата трупа са същевременно и негови ученици, един от които накрая го предава с целувка. Еману споделя пред любимата си Дила за извършени престъпления, за които не става ясно дали не са само плод на въображението му, като в същото време рецитира заучени фрази, от които струи чист морал. Дила, която предлага секс услуги на обитателите на гетото, таи чувства към Еману, с когото консумират любовта си без задръжки и през цялото време се тревожи от евентуалното му залавяне. Финалът е ясен ... Докато четях историята на Еману се сещах за плътният, силно човешки образ на Исус изграден от Сарамагу и Казандзакис.
За мен Еману е въплъщение на истинския човек. Човек, които не се страхува да сгреши и да си признае грешките, не се свени да прави любов с жената, която го привлича. Щедър, безразсъден, налудничав и талантлив. Прекрасен образ!
Във "Великият церемониал" на сцената излиза друга силна мъжка фигура - Каваноза. Уродлив гърбушко със садистични наклонности, който освен физически е и емоционално осакатен от властната си родителка. Неспособен да създаде връзка с реална жена, той насочва еротичните си фантазии към кукли в естествени размери. Когато на сцената се появява младата мазохистична Сил, Каваноза разгръща своя потенциал. Арабал майсторски рисува триъгълника - майка-син-любима и техните страсти и страхове. За мен тук, както и в "Гробището на автомобилите", силата, която движи централните персонажи, е любовта. Нейните проявления във "Великият церемониал" са под формите на желание за доминиране, сляпа отдаденост и саможертва, синовна обич.
"Циркът на пънкарите" е любимата ми пиеса. Може би заради ненавистта ни, моята и на автора, към всички видове диктат. Заради стремежа към любов, заради отказа ни да "класифицираме" хората като използваме нормите наложени от една абсурдна система. Безцветна и жестока, машината на диктата прави безчет опити да превърне човека в част от себе си, отричайки неговата сексуалност. В "Циркът на пънкарите" калъпа наложен от системата е счупен. Чупенето става по възможно най-откровения начин - през любовта, себеоткриването и откриването пред другия, който в крайна сметка се оказва също толкова устремен към любов. Прекрасна, разтърсваща пиеса, която със смеха, веселието и пъстротата си рисува човека изправен срещу една абсурдна политическа система. Арабал показва, че именно любовта е най-приятният и истински начин да бъдеш себе си.
Фернандо Арабал, „Великият церемониал“, ИК ЛИК, 2009 г.
Ако имаш желание да напишеш рецензия за тази или друга книга на ЛИК, прочети тук: http://liikk.wordpress.com/2010/06/30/blogs/
