Как се чувствате, как живеете?
Добре, благодаря. Вече не се терзая заради непостигнатото, а за по-важни неща като бъдещето на дъщеря ми. Плюс как, ако съдбата ми отпусне достатъчно време, да я науча да мисли. Разбира се, с помощта на стари приятели като Аристотел и магарето Йори.
Какво ви се прави? Това, което правите, или има и нещо друго?
В момента се мъча да превърна Playboy в престижно списание за зрели, интелигентни мъже, които да го четат – ама буквално да го четат. Да го излекувам от жълтата треска, от която боледуваше в последно време, да му придам малко класа, да говори хем смислено, хем забавно. И, с повече късмет, да повдигна фотографията на голи жени у нас на по-високо равнище. Но нямам натрапчиво чувство за значимост, за дон Хуан Матус – смятам простичко, че дори да помогнеш на един-единствен човек със стила и умствения напън, това е достатъчно. Светът, знаете, е пола, която искаш да повдигнеш, затова гледам да внимавам с жените – например тристагодишната Руска империя е рухнала най-вече защото наследникът Николай Александрович за зла врага се влюбил в една от принцесите Хесенски, които са пренасяли хемофилията от род в род.
Кои са ви маркерите за нормалност?
Дъщеря ми, жена ми, Сашо Жеков. И другите гиганти, по чиито рамене пълзя, за да видя евентуално по-надалеч.
Удоволствията и помъдряването как вървят?
В полза на отказа от удоволствия. Човек – това означава да страдаш, да бъдеш онеправдан, но и да се бориш, да не се предаваш. Да носиш бог в себе си, но и да не му се даваш. Да намериш кауза, дете, жена – които да са ден и нощ в ума ти, и да съзнаваш, че животът ти без тях би бил сурово, безрадостно нагорнище. А иначе – да поддържаш висок дух въпреки натрупаната скръб и извечния порив на високоинтелигентния човек да се самоубие, който често скимти тихо в най-тъмните кътчета на душата. Дори и пеш, да се стараеш да изглеждаш, сякаш си на кон.
Какво е общото между Black Label, където обичате да ходите, и Класическата гимназия, която сте завършил?
Не виждам културен сблъсък, какъвто се съдържа във въпроса. Разбирам уловката – да, нито един фен на Тома от Аквино например не би съчетал умственото отшелничество със светска среда, нали така? Ами тогава да приемем, че съм тъп, весел волтерианец-казановист, и тогава основанието за въпроса ви изчезва.
Какво остана от "Егоист"? Беше култ, стремеж, надежда, беше принадлежност, люпилня за блестящи автори. И после?
Нищо. С малко вдъхновение сглобихме мъничък ренесанс, но, фигуративно казано, не намерихме родните Медичи да инвестират в него, за да го превърнат в нещо важно, което действително стига до мнозина и променя нещо в живота. А не само част от умствените нагласи на част от хората за част от времето. Светът на списанията е малък, побира се на длан – и тогава, и сега у нас важи максимата, че ако нещо не го дават по телевизора, не се случва, като сега всъщност трябва да добавим и неща като фейсбук. Иначе "Егоист" в моите спомени е странно, непонятно нещо, като чернокож нацист. Случи се, с извинение, като при големите рок групи – точно тези хора, точно този певец, барабанист и носач на апаратурата, в точно това време, с изумителни избухвания на духа, с неподражаема лекота, но и съзнанието, че правият път е стръмният. Бяхме еднородни, не еклектични, чувствахме нещо като мисия да имаме истинска стойност и да довлечем насила проклетия, така лелеян Запад у нас: Емил Захариев, Сашо Жеков, Ина Григорова, Емилиян Събев, Карбовски. Дано не прозвучи тъпо, но, дето вика Казандзакис, се чувствахме сякаш бог обикаля около всички ни като лъв; от време на време усещахме дъха му, чувахме ръмженето му, виждахме да блестят в мрака очите му - но нямаше страх, не го предадохме. Борихме се за модерност и съизмеримост, жадно, пламенно, с целия си наивитет, остроумие, добро образование, писателска сръчност – да сложим и ние една тухла в новия градеж, да имаме принос. Но не стана и днес се чувствам повален. В последното десетилетие нещата се върнаха на местата си, всичко почива на приложната култура и трезвата пресметливост, както може би трябва, животът не дължи нищо никому. А, като казах "трезвата" – и ако позволите една шега: наскоро четох интервю с Кийт Ричардс по повод там преиздание на Exile On Main St.; той в общи линии казва, че по една или друга причина не си спомня нищо от този период, но албумът може и да се окаже добър. За миг се почувствах сякаш знам за какво говори.
Чух веднъж такова разсъждение: трагедията на България е, че в политиката и много други важни области не са се появили еквиваленти на това, което бяха "Капитал" и "Егоист" в медиите. Как ви звучи това?
Мелодраматично, да не кажа глупаво. За "Капитал" не знам, но за "Егоист" този въпрос е абсурден. От идеалистите не излизат политици, най-вече у нас – има известна разлика между братя Галеви и братя Гракхи. Идеалистите свършват в Къкринското ханче или на река Костина в Тетевенския балкан; оцеляват разумните, които казват: а, въстание ли, вие изтрещяхте ли, жена ми не ме пуска. Все едно да попитате какво би станало, ако Волтер беше доживял революцията и беше оглавил републиката. Отговорът е "нищо" - най-вероятно щяха да го очистят почти моментално, далеч преди Марат.
Не мисля, че е глупаво. Според мен става дума за позитивната хомогенност на някаква група хора: модерни, отворени към света, любопитни и приятно умни, нелишени от талант, все още способни да изпитват морален стрес, на които им се живее нормално и вярват, че могат да го постигнат, и то с работа; правят нещо, което има смисъл не само за непосредствения им кръг.
Много хубаво го казахте, но по моему животът ви опровергава всекидневно. Подобни групи са обречени на маргиналност. Тъкмо заради морала: вместо нарастване на задоволството днешното развитие предизвиква – парадоксално – нарастване на недоволството, на завистта, става конфликтогенен фактор. Светът, включително българският, е разделен на 10% облагодетелствани и 90% маргинализирани, а подобен кръг трябва да търси публика сред 90-те процента, което е обречена кауза. 90% от хората псуват в 100% от форумите, без реално да мислят.
Колко и как се интересувате от политика?
Много, но не съзирам изход. Според класическите категории аз съм идеалистично десен, обичам идеята, че хората не се раждат равни като талант и възможности и че трябва да се доказват в силно конкурентна среда; съответно, че държавата най-общо трябва да даде заден за сметка на бизнеса, включително да сведе до минимум чиновниците. Но съм песимист. Шеговито казано, смятам, че у нас за 20 години изникна само един политик по мой вкус – Иван Костов, но проблемът с него е, че ако ти дойде на гости, трябва да скриеш всички бижута и ценности (смее се).
Вълнува ме например тоталната секуларизация на обществата, както и терминът на Макс Вебер, един от най-големите социолози на ХХ век – Entzauberung, нещо като "разомагьосване". Тоест ние живеем в абсолютно лишен от магия и въображение, рационализиран свят, в който пресметливостта и цинизмът са задушили красотата на вярата. Тъкмо вярата, а не суеверията - според нас познанието и технологиите напълно заместват вярата, тя губи този мач с 0:6, а ако теглите най-простата философска черта, ще осъзнаете, че познанието би трябвало да е един по-дълъг път към вярата. Уви, в България сме в ерата на нещо като чалга-ницшеанство – кланяме се на сексизирания медиен образ на консенсусния Свръхчовек, полумутрата, при която от идеята на Ницше е останало само старателно прикриваното "отвъдморално"; толкова опростен, че дори Angst-ът на Хайдегер вече се възприема като обикновена, немъжка лигавщина.
Прави ли ви впечатление, че много хора от нашето поколение отново се замислят за живеене в чужбина? Надига се сякаш поредна вълна емиграция, като този път тя не е икономическа, а ценностна, манталитетна?
Не знам, но ако мога да дам само един-едничък съвет на един ваш читател, той би бил – бягай, заеко. Отне ми много години, но ми се струва, че познавам сравнително добре как функционира тази държава, и перспективата е нулева, да не кажа минус едно. Всеки истински талант в нещо, който не е наследник на голямо богатство, трябва моментално да потърси реализация навън. И когато срещне друга култура, примерно ислямската, да не заздравява стереотипите си, а да й дава шанс. Хънтингтън говори за сблъсък на цивилизации, но според мен цивилизациите могат взаимно да се оплодотворяват и обогатяват, общувайки.
Попаднах на дискусия в интернет – "Ивайло Нойзи Цветков. Is he real". Защо не ви се показва?
Презирам показването заради самото показване. Имаш право да се показваш само ако имаш талант или добра кауза. Но ето че лъжа – давам безсмислено интервю за "Капитал Лайт".
Как би изглеждал един reunion на "Егоист" днес?
Няма нужда от това. Има нужда от нова подобна общност на духа, да се събере уникална нова "рок група" от млади съмишленици, които, макар и обречени, поне да опитат да размърдат статуквото.
Кое е онова, което се повтаря в "Егоист", "Плейбой", "Максим", "Една седмица в София", по какво си приличат? Какво задължително държите да има или неволно привнасяте вие със Сашо Жеков във всеки медиен проект?
Нищо особено. Внимание към детайла, страст към небуквалност, висока култура, отвращение спрямо типично българското "абе, аре, бе, може и така", изблици на анархистично въображение; както и разбирането, че вместо риба е по-добре да дадеш на човек въдица. И че рационалността изисква да се отдалечим от първото впечатление, колкото и да е силно – това е най-важното при списанията за разлика от телевизията. Вижте, страните от северноатлантическото крайбрежие са наложили на останалия свят идеали за материален просперитет, стандарти за икономическа рационалност и нива на популярна култура, от които не може да се избяга. В този смисъл аз не съм много умен – знам, че това унищожава в голяма степен културното наследство на незападните общества, но не ми пука.
Как оцелява вашето партньорство с Жеков в условия, които са съсипали не едно и две дългогодишни приятелства?
Ние сме съученици, познаваме се от 1986-а. Въпросът въобще не е как оцелява, а как още да се развива. Често си мълчим споделено, което се постига трудно.
Какво четете?
Какво ли не. Списания, вестници, Бъртранд Ръсел, който трогателно се мъчи да ми обясни как знаем онова, което знаем за реалността, "Нощта през Средновековието" на проф. Цочо Бояджиев, Уил Селф плюс някакви нови руски писатели и т.н. За мен четенето освен всичко друго е и обучение по писане, затова често препрочитам – например Чудомир или Достоевски. Как сред нас днес не се намери и един, който наистина да пише добре на български, без усилие, като Чудомир? Когато пък ме мързи да мисля, с удоволствие се предавам на Стивън Кинг. Тук нямаме място да задълбаем, но две неща: човек трябва да си дава сметка за културния релативизъм и че четенето подобно на секса е и въпрос на рефлекс.
Кое е последното ви книжно откритие?
Една неописуемо мека, нова тоалетна хартия с нарисувани меченца. И един млад перуанец, Сантяго Ронкалиоло, етноцентричен, удивителен в простотата си.
Имате ли усещането, че у нас е все по-малко достойно да си журналист? Нивото пада болезнено. Защо?
Изумително – все едно ме питате какво е журналист. Хайде да припомним, защото в последните 5-6 години дори съчинителите от жълтите вестници се броят за журналисти: журналистът е преди всичко човек, който под различни форми доставя до знанието на общността истината и само истината по теми и поводи, които засягат пряко битието й, и при всяко свое действие предполага, че помага на тази общност, а не на свой или друг частен интерес. Той не съчинява, не сглобява слухове, описва всичко, което знае, анализира, не премълчава и не работи с полуинформация, проверява всички гледни точки и, най-общо, се държи като човек на заплата в немското списание Stern. Що се отнася до "жълтите": истинският жълт журналист не го мързи и не си седи да си съчинява на компютъра, а организира примерно скрита камера на бащата на Джон Тери и доказва с видеозапис, че той продава кокаин. В този смисъл нашите са забележителни аматьори. Но има и друго - средата у нас е непоправимо гнила и истински опасна, има срастване между държавната власт и хората в сянка, така че всеки, който спазва горните правила, рискува да бъде премахнат. Досущ като в Русия. Тези практики са живи и няма да си тръгнат преди, да речем, 2040-а, ако ще още 20 пъти да ни приемат в ЕС. А и паметта ни е къса – сега президентът бил правел партия, голямо вълнение, и досущ като във филма "Мементо" никой не може да си спомни, че същият този е сред главните виновници за икономическата катастрофа в края на 1996-а.
Как се виждате след десет години?
Как уча дъщеря си Анна да свири на пиано и китара, как четем на глас книги и се шегуваме. В друга държава, ако има възможност. За да не се самоизям като Ерисихтон.
Как протича остаряването при вас?
Грозно, както ще проличи и от снимките.
Каква е тази история с вас и футбола? Защо сте толкова запален?
Това ми е хобито от съвсем малък, както и на милиони други момчета. Проблемът при мен е, че се превръща в мания, особено на тема "английски футбол"; плюс да прозреш отвъд това, което дават по телевизора, да вникнеш по-дълбоко в тактиката, схемите, мотивацията и т.н. И да си максимално информиран. Част от грубата ми, безпардонна англофилия. Неописуемо удоволствие
А от какво друго се интересувате напоследък?
От каквото и през 1985-а – попкултура, философия и литература. Уча се да пиша, четейки лакомо. И един ден, когато ми се стори, че вече мога, ще напиша книга и ще я продам в минимум 250 бройки тираж, обещавам.
За какво ще се разказва в нея?
Кой знае. Примерно за големия човек, който се опитва да се бори с малките неща. Но убиецът е друг. Впрочем, това интервю за вашата рубрика "Лице" ли е?
Да.
Щеше да е по-подходящо за евентуална рубрика "Задник", но нищо.
Източник: http://www.capital.bg/light/lica/2010/11/12/991884_punks_dad/
